сряда, 19 декември 2012 г.

Всяка минута връзка от сърцето

Ето такава връзка от "дълбините на сърцето и душата" си/ ви пожелавам от 2013г. нататък:))

Да бъде!!!



"Моя позната, мога да кажа вече приятелка, наскоро загуби съпруга си. Тя - американка, живяла дълги години в Париж, той - блестящ български адвокат. Срещат се в зрелите си 40 и в средата на размирните ни 90. Говори за него все още в сегашно време, на перфектния си български:

"Имаме нашите дребни ритуали, които ни правят много щастливи. Например, щом чуем любима мелодия, ставаме и танцуваме, по пижама, хавлия, домашни дрехи, няма значение. Веднъж в седмицата обличаме красиви дрехи и сядаме да вечеряме, у дома или навън, независимо какво има на масата, това са нашите празнични вечери. Бяха...

Използвайте всяка минута заедно..."

Да, използвайте всяка минута заедно, другото са глупости.

Весели празници!

петък, 9 ноември 2012 г.

Треска за гладене & Пожелание за новата 2013

.....Да, да, точно така - имам предвид онова досадно, домакинско задължение, което почти никоя домакиня или домакин не обичат да извършват.....и което, поне на хората, на които им се налага да носят ризи и официални дрехи, им се случва доста честичко:)))


Аз пък, за разлика от повечето домакини, винаги съм обичала да гладя - нещо като медитация ми е и особено, ако има интересен филм по телевизията или интересен човек, с който да си говоря, направо не го усещам.....мога да си гладя цяла вечер:) Сигурно даже и така.....


Последните няколко месеца обаче, ми прави впечатление, че фотьойлът, на който обикновено трупам изпраните дрехи за гладене.....става все по-препълнен и аз само ги местя от едната в другата стая, когато идват гости. А сутрин просто издърпам подходящата дреха изпод големия куп, гладя я набързо преди работа.....и купът продължава да расте ли, расте!:)))

Замислих се защо ли се получава така? Че аз толкова  обичам уютната си къща, и винаги, когато мога с удоволствие си стоя в нея и си домакинствам:) За мен е истинско блаженство да съм си вкъщи, да гледам някой филм или да си говоря с любимия човек и ..... да гладя....


Мдаа, ето го и проблемът с гладенето.....не, не са спрели да дават интересни филми по телевизията!

Но само прекрасните приятели и интересните филми не стигат.....колкото и човек да прави живота си интересен и вълнуващ, без любим човек, при който да се прибира всяка вечер.......ами просто не е същото! Не е пълно! Студено е - буквално и преносно!



И за съжаление не е онова "студено" -  по този също много любим мой начин - на ски, сред природата:((

Ето защо, единственото, което си пожелавам оттук нататък, по повод на всякакви празници е......ПАК ДА МИ СТАНЕ ИСТИНСКИ ТОПЛО!

Независимо от сезона, от местоживеенето, от икономическата обстановка........пожелавам си просто да ми е топло, споделено, нежно, интересно:)))

Тогава със сигурност любимият ми дом отново ще ухае на топли хлебчета и фотьойлът ще е свободен от чакащи да бъдат изгладени дрехи:)

Свободен за скъпи гости и нови, споделени, уютни мигове с любимия човек и с нашите приятели:)))

Да бъде!!

Честит Архангелов ден 2012

Когато даваш

 


Моят специален поздрав за всички прекрасни хора в живота ми:)
Благословена съм с вас!!

„Обичта е активност, а не пасивен афект. Тя е „участвам“, а не „хлътвам“

По възможно най-общ начин активният характер на обичта може да се обясни като даване, а не като получаване.

Най-разпространеното заблуждение е, че да даваш означава да „отпишеш“ нещо, да се лишиш от нещо, да направиш жертва. Такъв смисъл влага в понятието човекът, чийто характер не е надминал в развитието си стадия на потребителската, експлоататорската или скъперническата ориентация. Пазарният характер на личността е склонен да дава, но само в замяна на нещо, което ще получи. Даване без вземане за него е измама. Хора с непродуктивна ориентация възприемат даването като обедняване. Затова повечето личности от този тип отказват да дават.
За творческия, продуктивен характер да даваш има съвсем друг смисъл. Да даваш е висш израз на сила. В самия акт на даване аз чувствам своята мощ, своето богатство, своята власт. Това изживяване на възвишена виталност и сила ме изпълва с радост, чувствам, че душата ми прелива от щедрост, раздаваща, жизнена и точно затова — възторжена.

Да даваш е по-голяма радост, отколкото да получаваш, защото актът на даване е израз не на лишаване, а на жизнеспособност.“

Коментар: Ако това е отговорът, който получавате от „Уроците на любовта“, време е за даване. Надявам се този прекрасен текст по-горе да е достатъчно красноречив, за да покаже творческата сила на даването в любовта и да промени нагласите ви (ако има такива), че даването е процес на обедняване. Този урок е покана не само за даване, а за изразяване на творческата мощ на любовта. Ще разберете, че го практикувате правилно, ако усетите прилив на сила и изобилие в живота си. Камелия

от книгата на Ерих Фром, „Изкуството да обичаш“

събота, 7 юли 2012 г.

Казвам ви аз, че има страхотни хора по тези географски ширини:))

                                      На снимката: Торта с домашно сладко от вишни от "Anandas"

Естествено има ги навсякъде другаде, но през последните години някак си все свикнахме с мисълта, че ако си талантлив, амбициозен, умен, деен и идеен, най-логичният житейски ход пред теб е да отидеш да живееш извън това географско място (вярно, кракиво е, но предлага твърде ограничени възможности да разгърнеш потенциала и идеите си, че даже и да печелиш, и да се развиваш със замах).....
Един вид, както казва един приятел: "Не мога да разбера с твоите знания и умения какво още правиш в България?!"
                                                                На снимката: Светослава Димова от "Anandas"

Мдаа, понякога и ние с моите приятели се питаме същото....надявам се да не дойде момент, в който да съжаляваме и да си казваме: "Ех, ако бях заминал преди 20 години, къде щях да съм сега!"

Със сигурност някои места предлагат по-бързо и богато в материално изражение признание на таланта, волята и енергията, които човек е склонен да вложи в нещата, които обича и които му се отдава да прави. Признанието на другите и най-вече видимият резултат от усилията ти са важно нещо. Безспорно така е!

На снимката: Моята представа за сватбена торта - нежна и бяла отвън,
но много шоколадово-изкусителна отвътре:))) "Anandas"

Напоследък обаче, си мисля, че НАЙ-ВАЖНОТО все пак е да не спираш:

Да се изявяваш в това, което наистина кара да заспивнаш щастлив вечер. 
Да трупаш нови знания и умения, и да не спираш на едно място.
Да се обграждаш с прекрасни хора "от твоето племе".
Да търсиш и преоткриваш себе си в нови дейности, хора и случки.
Да бъдеш себе си, независимо каква е заобикалящата те конюктура в момента или какво си "избрал" да ти се налага да присъства в живота ти.
                                                На снимката: "Детската къща" във Варна, открита на 1 юли 2012г.
Просто бъди, а другото е такова, каквото трябва да бъде в този момент. И има своя смисъл и своя принос за ТВОЕТО развитие и изява.
Защото където и да си ще има препядствия за преодоляване, проблеми и проблемчета за разрешаване, самота или неприятни хора за овладяване, материални несгоди или пък чудене с какви смислени занимания да запълниш времето си.

На снимката: "Детската къща" - прекрасна и отвън, и отвътре....ех, таз Варна и нейните креативни и дейни хора!!:))

Каквото и да правиш обаче, помни, че ТИ СИ ДУШАТА НА МЯСТОТО И НА СЪБИТИЯТА В ТВОЯ ЖИВОТ! Където и да е това по света:))
На снимката: "Рисуването по оградата в "Детската къща" - разрешено":)))

И ако нещо в твоя настоящ живот не ти харесва.....ами просто запретни ръкави и промени нещо! Или пък всичко:))) Но не се оправдавай с географското място, политическата система, кризата, кофти хората наоколо, липсата на това или онова в живота ти.

Просто бъди и давай нататък!

И ако имаш нещо важно да кажеш или направиш, просто го кажи и го направи! А който има подходящите сетива, ще го види и оцени:)))

Пък и оказва се, по-важен и удовлетворяващ е процесът на самата ИЗЯВА, а не получаването на признание след нея:) Пробвайте, ще видете!!

Като например тези чудесни хора около нас, сред нас, да, да, точно тук, в България, днес, 7 юли 2012г., по време на световна криза, малко преди "края на света"....открити съвсем случайно, само чрез няколко клика на мишката в лежерния, спокойно-работен, съботен ден:))))

Как обичам такива "неочаквано-логични" вдъхновения, ако знаете! Просто не мога да не ги споделя:)))

петък, 29 юни 2012 г.

Ако съм вярвала някога, че ще кажа това:))

"Напоследък хич не ми се мърда от София..."


Никога не съм вярвала, че ще дойде момент да кажа такова нещо?!

Цели 25 години ми трябваха да свикна изобщо с мисълта, че вместо в спокоен, древен, красив и богат на културни и интелектуални събития град като Пловдив, ми се налага да се подвизавам в доста пренаселен, шумен, мръсен, разпилян, забързан и без елементарна пешеходна зона град като София.

София винаги ми се е виждала "нещо като нищо":
- нито е интересен, световен, лъскав мегаполис, в който се правят важни, международни срещи, нито пък е китен, спокоен, красив град, в който поне да ти е кеф да живееш и да работиш....;
- нито е особено древна (да ме извинявате, но не може да се сравнява с Пловдив), нито тък е готина и модерна.....;
- общо взето, както казва един турист, можеш да я разгледаш за 2-3 часа и после най-добре да тръгнеш към по-интересните и вълнуващи места в България:)))

Мдаа, така си мислех до скоро, а и сега - от време на време!

Новото в отношението ми към София обаче са ХОРАТА:)) Както е логично да се очаква, през последните години София събра много интересни и активни хора, които живеят на принципа "шило в торба не стои".
В комбинация с по-високите им доходи спрямо средните за страната и факта, че щат-не щат им се налага да пътуват, ако не в други страни, то до родните си места в страната, тези интересни, дейни, амбизиозни (защото не могат да си позволят да не са такива), пътуващи и пребиваващи в различни светове хора неизменно променят пейзажа на сива София:

 - с пъстрите си идеи за събития от най-различен характер (доста често дори съвсем безплатни);
 - с все по-ясната си гражданска позиция и непримиримост към "очивидностите на деня" (просто защото за техните родители в мизерстващите малки градове на България не е толкова "очевидно", че България процъфтява по време на криза);

 - с по-различния си, практичен поглед за живота, работата, семейството, приятелствата и това, че вече не е достатъчно да си кореняк софиянец или издънка на партиен род, за да си намериш добра работа (е, за да отидеш на обучение в скъп английски колеж, да, но това е една съвсем друга тема).

Естествено никой от нас не харесва "войнстващия провинциализъм" на някои от тези хора, но аз, преселвайки се едва в 5 клас в София, слава Богу бях пощадена от това да прихвана от тази вредна болест:))

Но думата ми беше за друго - през последните няколко години в София има толкова интересни хора, случки и неща, ставащи едва ли не ежедневно, че постоянно ми се струва, че ще изпусна нещо забележително, ако ме няма дори за 4-5 дена:)))


"Близнашка му работа?!", както би казала Вили:)

Близнашка, ама си е така - освен, че вече има най-новото и чисто (напълно отговорно го твърдя) метро в Европа; скоро ще има красиво показан исторически център и даже някой и друг лъскав Мол с "H&M" (така де, трябва да има зарибявки за всички видове посетители и жители), София постепенно се превръща в един доста по-уреден, чист, пъстър и интересен град.

Е, да, малък като за столица, но пък какво - поне има човешко лице и все още можеш да се разхождаш спокойно вечер по улиците й, без да си носиш нож за самоотбрана в джоба:)))

Keep going, както се казва, а ние ще се включваме с каквото можем:))

А аз лично ще следвам персоналната си цел на развитие за по-нататъшния ми живот, а именно:

сряда, 20 юни 2012 г.

"Народът срещу мазния картел на политици и олигарси"

Автор: Евгений Дайнов Публикувана на 17 юни 2012г.

Протестите на Орлов мост против поредния закон, написан за приятел на премиера, е началото на нов преход. И не казвайте – аре, стига преходи… Очевидно е, че – не стига.

Поне според мен, в България винаги е ставало дума за два вида преход. Първият – българите да се съгласим помежду си, че искаме да станем нормална западна страна. Вторият, след него – да станем среднобедна, но нормална западна страна. Поне така писах в дебела книга за прехода, издадена през 2000 година.

Първият преход свърши в средата на 1999 година. Вторият преход е онзи, който се провали. Вместо да станем средно бедна западна страна, постепенно бяхме превърнати в среднобогата страна от Третия свят. Разликата между двата свята е върховенството на закона.

В Третия свят няма такова нещо. Там върховенства волята на управляващите клики, а обществените ресурси се разпределят в полза както на управляващите, така и на техните приятели. В Европа отгоре е законът – правилата са еднакви за всички и министър, хванат с превишена скорост, бива глобяван по същия начин, както и водопроводчикът, хванат за същото.

В Европа управляват слабите – защото законът ги прави силни. В Третия свят управляват силните – онези с мускулите, бомбите и въоръжените подразделения. Защото над тях няма закон, който да пази слабите.

Властта ни запокити в Третия свят и затова проституиращите български медии направиха всичко възможно да не отразят протестите на Орлов мост или поне да ги сведат до „еколози”. А истината е друга. Протестът беше по повод закона за горите, но причината бе отказът на модерните хора в България да се примирят с положението.

Не е въпросът в това, че законът е писан за Цеко Минев. Въпросът е, че по принцип в България законите се пишат, за да обслужват такива като Цеко Минев. И затова протестът, който се получи, е сравним единствено с големите революции от 1989-90-та и 1996-97-ма.

Протестиращите бяха съвършено наясно защо са там. И затова дори парламентът да оттегли горския закон изцяло, протести пак ще има. Това не е краят на протестите, а тяхното начало. Защото поколението, което ги изнася на гърба си е точно онова, което бяхме ние преди 20-ина години – европейски хора, искащи да живеят в свобода и закон в рамките на европейската цивилизация.

Винаги – винаги – идва момент, в който натискът на властта срещу елементарното приличие и против грамотността извежда възпитаните и образовани българи на улицата. Точно това се случи в периода между 53-ия рожден ден на българския премиер и изборите в Гърция.

Както и през 1990-та, протестиращите са сами. Срещу тях е мазният картел, съставен от олигарсите, политическите партии (дори „сините” нарочно пуснаха закона да мине в парламента), властта и съпридружните ú медии. За разлика от 90-а обаче, сега протестиращите имат собствени медийни, политически и властови ресурси. Имат комуникации „в реално време”, с което преодоляват жалките гърчове на медиите. Имат зад гърба си огромно обществено недоволство, с което преодоляват продажничеството на политическите партии. И имат куража да блокират столицата, което им дава собствена власт срещу убогото правителство и неговите плоски милиционерски номера.

Протестиращите разбраха това. Оттук е тяхното самочувствие, което е много по-спокойно и уверено, отколкото отчаяната смелост, примесена с чувството за някаква обреченост, която витаеше из въздуха през 90-а.

Това е само началото, защото започва нов преход – от среднобогата страна, разположена в Третия свят, към средно бедна, но намираща се в Европа. В това е важно да се участва, тъй като нашата работа, започната в края на 80-те, не е довършена. А след като не сме си я довършили, сме длъжни да бъдем там, на улицата отново.

Българският бунт не е грозен, защото никога не е заради заплати, бонуси или привилегии. Българският бунт е прекрасен, защото винаги е за свобода, чиста република и всекиму своето. И всеки, който от девет дерета докарва вода, за да обяснява защо не е част от този бунт – всеки такъв просто иска да си остане в Третия свят.

Чака ни нов преход и имаме работа да вършим. И си е истински подарък от самия Господ, че тази работа сама по себе си е възвишаваща и красива.


"Добро утро! Ние сме децата на прехода"

От Георги Деянов

                                                                                   Фотограф: Юлия Лазарова


Този текст - портрет на поколението на прехода се споделя от неделя във Facebook, Twitter, в блогове и сайтове. Прочетохме го във варненския сайт Petel.bg и поискахме разрешение да го препубликуваме. Оказа се, че и те не са първото място, на което излиза. Не можем да установим първоизточника, но го публикуваме, защото вярваме, чe авторът му също би искал да бъде прочетен от повече хора. Подписан е от Георги Деянов.

Добро утро!

Едно поколение се събуди недоволно за граждански живот. Последните дни крещи с дробове, изгарящи от болезнено нахлуваща свобода.

Ние сме недоволни, защото сме недоспали. Не, нас не можете да упоите с безумни турски сериали. Неудобно е, но не мислим чрез телевизор. Интернет предоставя безкрайно по-адекватно съдържание по поискване, репортерите ни са хиляди и непрестанно предават от мястото на събитието. Желанието ви да се видите и "разберете" с "организаторите" ни предизвиква смях.

Най-страхотният ви кошмар се сбъдна – змеят на мнозинството има възможност да се самоорганизира. Спонтанно, стихийно, светкавично, ефективно. Без възможност за противодействие.

Сбъркахте с гората

Връзката на българите с гората и планината е близка и магическа. Горите и планината винаги са били последното убежище на свободата. Селищата, равнините и реките ни са владени, но горите – никога. Какво очаквате от звяра на недоволното множество, поставено в безизходица? Инстинктът за самосъхранение ни изведе на площада. И този път е сериозно.

Опитахте се да ни излъжете и да си разпределите нашите гори, но не ви позволихме. Свирепо захапахме туловището на статуквото и откъснахме тлъсто парче лъжа. Бързо развиваме вкус, огладняваме за още. Озверяваме интелигентно.

Днес ще спасим горите си от Цеко Минев. Но цекоминевци, данчолазаровци, чорбаджиненовци са затиснали повсеместно нормалността. Не искаме смяната на едни елити с други. Не е важно кой управлява, важно е какви са правилата на играта. Радостни, жизнерадостни, поемаме глътка въздух. Нямаме бунтовен опит, но сме с ДНК на производители на революции. Живеем в интересни времена, днешната битка не се води в горите кой ще владее площада, а на площада за това кой притежава горите. Днес попречихме за горите. Обединихме се спряхме раздаването на поредната привилегия. Утре ще спрем друга. Вдругиден ще отнемем някоя. Протестът е принципен. Крещим против лъжата.

Отказваме да вярваме в Торбалан. Някакво неясно зло, някакво дорелигиозно същество, което е откраднало нормалния живот и го крие. Отказваме да вярваме в Дядо Коледа, батковци и други юнаци, които героично ще ни избавят от проблемите. Не, пичове. Тая приказка не струва.

Битката е различна и ние сме готови да я поведем

Тя не е срещу личности, защото те са второстепенни. Битката е срещу системата, която произвежда цекоминевци. Тя се крепи изключително на два стълба – привилегии и монополи. Против сме олигархичният елит да стои извън закона и да монополизира всички сектори на стопанството, политиката и обществения живот. На улицата сме срещу непрозрачното взимане на решения и разпределяне на порции зад завеси, на маса, по залез слънце и в обредни клубове. Против сме каквото и да било ограничаване на свободния достъп до възможности за реализация.

Привилегии и монополите се борят с прозрачност и състезание. Гласност и постоянна нетърпимост към престъпването на правилата, които всички сме се съгласили да спазваме. Правила, които облагодетелстват колкото се може повече хора и никога шайка олигарси за сметка на мнозинството. И състезание, състезание, състезание. Не е вярно, че преходът е завършил. На другия край трябваше да има благоденствие и върховенство на закона. А получихме сплескана от монополи и привилегии мизерна реалност. Борбата тепърва предстои.

Сега е по-сложно. Врагът не се разпознава лесно по шапката. Родителите ни не разбраха. Излъгаха ги самопровъзгласили се шамани с добро сценично поведение. Борбата е за смяна на правилата.

Но ние сме нови играчи. Прагматични, адаптивни, жилави, интелигентни. Оцеляхме и сега идва нашето време. Работим, не очакваме подаръци. Енергични сме. Информирани. Свободолюбиви. Израснахме в смутно време, без авторитети за добро или зло. Полуизоставени. Не ни научихте да работим с компютри, сега сме сред най-добрите. Не ни научихте как да сме пълноценни граждани в отворено общество, но нямайте съмнение, че и в това ще сме отлични.

Ние сме децата на прехода. Децата, които ще осиновят родителите си и ще ги научат. Ние сме вече тук, порастваме, прибираме се. И сме се подготвили. Ние сме юристи – знаем правата си, когато ни арестувате. Не можете и законотворчески да ни лъжете, сами можем да напишем законите. Ние сме икономисти – знаем, че бедността се причинява от изкривяването на пазарното състезание от монополи и картели. Знаем как пълноценно да разпределим ресурсите си, да ги умножим и да подобрим организацията си.

Ние сме солидарни – разбираме, че напредъкът идва само и единствено в състезание, в което печелят най-добрите, но опъваме защитна мрежа за тези от нас, които се спънат. Отговорни сме, няма да ги оставим. На "ти" сме с информационните технологии – използваме платформи за обмен на информация, новини, експертиза, опит в обеми и скорост, които не знам дали успявате да осъзнаете. Ние сме програмисти - ще създадем нови платформи и среда за организация против вашите монополи и привилегии.

Също сме и предприемчиви - виждаме къде и от какво имат нужда хората и сме готови да им го предоставим; създаваме нови нужди. Изобретателни сме – трябваше да станем. Ние говорим езици, черпим опит от приятели от други страни. Ние сме спортисти, готови сме да се състезаваме и сме убедени, че по-добрите трябва да спечелят в честно и отрито състезание. Пътуваме – общуваме активно, попиваме най-добрите практики и ги прибираме вкъщи. Често не ни позволявате да ги приложим. Но и това ще мине. Ние сме оператори и режисьори и ще направим каталог с безобразията ви. Ние сме 200 и няколко барабанисти. Ние сме утрешните ви лекари. Ние сме танцьори – танцуваме танца на протеста.

Ние сме историци, художници, учени, философи, арестанти, рекламисти, математици, ние сме родени от планината. Хора. Ние сме внуците на Щастливеца, ние сме чисти, връзката ни с природата е важна и значима. Ние протестираме, защото знаем какво трябва да се промени и как. Заедно сме и сме наелектризирани от емоция, опиянени от победата, и сме секси. Сега имаме още една причина да се будим сутрин. И да се усмихваме. Препоръчване (657)




Не, пичове. Тая приказка не струва:)) искаме истински приказки за истински "герои"


От миналата седмица в България става нещо необичайно…..някакви хора се организират сами, рекордно бързо, без политически и други водачи, без да се идентифицират с „наште” и „ваште” и което е по-важно – с ЯСНИ И КОНКРЕТНИ, ПРАКТИЧНИ ИСКАНИЯ!!

Поводът е „предоставянето на лесно и неизвестно в какви размери” застрояване на българските гори, за период от минимум 30 години концесия…..без значение от кого. Поне за мен!

Енергията зад тези светкавични и мощни протести обаче се подхранва от нещо далеч по-обхватно. Нещо, което обединява сини и червени, еколози и скиори, млади и не чак толкова млади.

Най-синтезираните 2 текста по въпроса, които прочетох до момента са тези два:
1. "Добро утро! Ние сме децата на прехода" (Георги Деянов) и
2. "Народът срещу мазния картел на политици и олигарси" (проф.Евгений Дайнов)

И двата ще ги публикувам отделно - първо, защото са страхотни и второ, защото искам да си ги имам под ръка, когато реша да прочета нещо смислено, написано от съ-мишленици:))

А тук само ще обобщя отношението си по въпроса с малък цитат от вчера:
Напоследък започнах да си връщам вкуса към социологията - не "онази просташката на Бойко, нито на "официозите" "Труд" и "БТВ", а тази, истинската, с опит за добър и задълбочен анализ на случващото се в нашето общество.....дори и да има спор...ни моменти, важно е, че се казват нещата на висок глас, а не "намазани с властови грим"!!

А смисъл на простеста тези дни е именно този:

"Не е важно кой управлява, важно е какви са правилата на играта.

Отказваме да вярваме в Торбалан. Някакво неясно зло, някакво дорелигиозно същество, което е откраднало нормалния живот и го крие. Отказваме да вярваме в Дядо Коледа, батковци и други юнаци, които героично ще ни избавят от проблемите. Не, пичове. Тая приказка не струва." (из "Добро утро! Ние сме децата на прехода", Георги Деянов)











събота, 16 юни 2012 г.

Чудото отвътре, за което благодаря:))

                                        
Днес искам да ви разкажа една забавно-странна история, част от прекрасните "съвпадъци", които ми се случват напоследък и които ми показват, че съм на съвсем прав път:)))

Преди години бях влюбена в едно момче, на което докато се натуткам да покажа и кажа, че ми харесва, и той, подобно на доста други след него, внезапно изчезна от живота ми:)))

А тогава, знаете, нямаше нито мобилни телефони, нито Интернет или Гугъл....и на моите крехки, тийнейджърски, неизказани чувства просто им се наложи да се разтворят в лятната софийска жега, да заспят някъде дълбоко в сърцето ми - там, в онова най-долно чекмедже, в което складирам прекрасните си, любовни спомени (уф, ако продължавам така да ги трупам, с тази скорост, няма да има място в най-скоро време там, ще трябва да отварям ново чекмедже и нов класьор)....:)))

Та, остана си там спомена за това интелигентно, ведро, талантливо, чувствително момче (ей, ама как все такива ги намирам, бе, много съм горда с изборите си на мъже досега, ще знаете, един няма кофти човек:)))....

След него ми се случиха доста случки на любовния фронт и продължават да ми се случват, а той ми е като светъл, хубав, тийнейджърски спомен:)

И така до днес, когато се събудих сутринта след един весел сън с него и реших да потърся в чичко Гугъл какво е станало с него през изминалите 20 години:) И нали чичко Гугъл знае всичко, разбрах всичко важно, което ме интересуваше - той си е все същият прекрасен, усмихнат и топъл човек, мил, нежен и внимателен, талантлив и обичлив, какъвто го помня....вече щастливо женен, с прекрасно семейство. Такова, каквото и аз ще имам съвсем скоро:)))

Сега, като го видях, още повече се зарадвах на добрия си вкус за мъже. Викам си: "Щом на 17, толкова неориентирана и изпълнена със страхове и съмнения, си оценила такъв мъж (а и той теб), значи представи си какъв ще си избереш за постоянен житейски спътник на 37 години:)"

Просто ПРЕКРАСЕН:)

Но най-прекрасното и забавното в цялата история е, че покрай неговото търсене, открих сайта на една много интересна жена-психотерапевт, и по-специално, този пост:) Който съвпадна прекрасно с настроението ми в последните дни и другото прозрение от тази сутрин, че "достатъчно детски книжки за принцеси съм изчела, време е за РЕАЛИСТИЧНИ приказки със щастлив край за големи":)))


Благодаря задочно на Ирина, която не познавам лично и се надявам да е също толкова щастлива с изборите, които прави в живота си, колкото съм и аз в момента:))

Малък цитат, другото сами ще си го прочетете: 
"Други, обаче, си спомнят приказките и пътят на вълшебните герои. Как се излиза от беда? Ами, като начало, май трябва да приемем, че се е случила. Ситуацията е такава каквато е. Изгубили сме нещо, навярно, а може би никога не го е имало, може би е било илюзия.
Имаме нужда от време, всяка загуба изисква период на траур.
И тогава постепенно откриваме, или по-скоро си припомняме, че всеки край е едновременно и начало. Оглеждаме се, ослушваме се, опипваме обстановката и започваме да осъзнаваме новородената реалност. Нямаме вълшебна пръчица, но имаме сетива, които ни служат за радари и могат да ни ориентират, нямаме вълшебно килимче, но имаме собствените си крака, които могат да ни отведат в посоката, която изберем, няма горски духчета, да ни упътят, но имаме интуиция, на която можем да се доверим, няма кой да ни носи на ръце, но можем да протегнем нашите ръце към някого за помощ или ласка, …
Правим малки крачки – плахи и неуверени в началото, но все пак се движим. Прохождаме отново, този път сами – без проходилки и родителска опора."

                                                   


http://irinakiriakova.alle.bg/%D0%B0%D0%BA%D1%82%D1%83%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%BE/

Една обичана жена


Хммм, интересно защо точно тази тема е останала повече от три месеца в "Чернови", без да видя, че не съм я довършила...

Вероятно защото, по времето, когато я започнах, бях започнала отново да се съмнявам, че съм една БЕЗКРАЙНО ОБИЧАНА ЖЕНА - от невероятните хора, които имам късмет да пребивават в живота ми...

Аз това си го знам от доста време вече, а през последните 3 години - с всеки изминал ден, в който осъзнато търся себе си и истински важните за мен хора, случки и емоции, го разбирам все повече:))

Че защо се съмняваш тогава, ще кажете? 

Ами, понякога така става в живота - когато си мислиш, че ВЕЧЕ си готов, че си преодолял препядствията и вътрешните си бариери, и аха да постигнеш нещото, за което си мечтал....отново те обхваща старият, добре познат страх и отново даваш заден ход, и се поддаваш на съмненията си:((

Точно това се случи и мен през март 2012г. - щом беше на път да се сбъдне една моя дългогодишна мечта и аз започнах да се страхувам, съмнявам, настоявам, изисквам, притискам, подтискам и какво ли още не - целият наличен арсенал, за да отблъсна човека, да го НАКАРАМ да се откаже, да проваля нещата.....или по-скоро да видя доколко "мога да опъвам струната" преди да се скъса, да ми ДОКАЖАТ, че НАИСТИНА ме обичат, че не си играят с времето, вниманието и чувствата ми, че намеренията са сериозни, а мислите в главата - насочени само и единствето към мен.....

Така, както винаги съм правила - от години, от малка, с всички важни хора (и най-вече с всички важни за мен мъже)....

Е, да, ама докато приятелите "издържаха успешно теста" толкова години вече, досега така и не се намери мъж, който да издържи тази атака още в началото на връзката. Което си е повече от нормално, прекрасно съзнава разумната и умна страна от личността ми....

Да, ама другата, съмняващата се, изоставяната, нараняваната и несигурната в себе си казва друго: "Е, как пък има мъже, които го правят за егати ужасните и истерични жени? Как един мъж, преди 20 години, издържа цели 7-8 месеца да го отблъскваш, за да ти докаже, че наистина иска да е с теб? Значи не е невъзможно да се случи и сега?"  
Със сигурност не е, и вероятно все някога ще се случи....Въпросът е обаче, аз имам ли вече нужда от такива "доказателства"?! 

Всъщност оказва се, НЯМАМ:)) даже хич! е, да, въпросният младеж от преди 3 месеца не издържа на моите съмнения и колебания, на това, че "вместо да се старая да поправя нещата между нас, да съм любезна, жива, интересна, ухажваща го, молеща го, приемаща без възражения всякакви критики относно моята скромна личност и т.н."....е, аз просто бях себе си - с всичките си страхове, женски емоции, понякога прекалено настояване, търсене на внимание, любов, съмнения, че не съм единствената жена, която го интересува, лошо настроение, "детинско поведение", разсеяност, с две думи - "ужас, ужас", какво да ви разправям:)))

Може и да не сме били един за друг, може да е бил малък и неопитен, може аз още да съм "малка" и незряла, не знам. Каквато и да е причината обаче, знам, че просто трябваше да мина и през това изпитание, и през тази забележителна случка в любовния ми живот.

За него не знам. За себе си - имаше огромна полза!!

Защото сега съм точно като хляба, който ритуално замесих и изпекох на любимия ми празник Благовещение - мек отвътре и твърд отвън, слънчев, уханен, вкусен, полезен, пълноценен:)))

За който има сетива да го вкуси и усети:)

Защото сега, без нужда от повече доказателства ЗНАМ, СИГУРНА СЪМ, НЕ СЕ СЪМНЯВАМ ВЕЧЕ и надявам се НИКОГА ПОВЕЧЕ ДА НЕ СЕ СЪМНЯВАМ, че СЪМ ЕДНА БЕЗКРАЙНО ОБИЧАНА И УСПЕШНА ЖЕНА, такава, каквато едва на тази възраст, след толкова безкрайни лутания и падане-ставане можех да стана:))

Е, ще кажете, някой минават и без това. Ами, добре, дали е така не знам - може и да минават, но явно моят път е бил такъв - да изживея всички тези случки, да срещна всички тези мъже, да изплача всички тези сълзи, да се съмнявам всички тези пъти в себе си и в другите, и в това, че истинската, чиста и нежна любов е наистина възможна.

Ами да, явно е трябвало да го разбера по трудния и дълъг повече от 20 години начин:)) 

Но пък, както се казва "по-добре късно, отколкото никога":))

Така че, сега съм просто БЕЗКРАЙНО ДОВОЛНА И ЩАСТЛИВА, цялостна, спокойна, отново ведра, с две думи "като себе си цяла", както се пее в една от най-любимите ми БГ песни:)))

                                            Ето това съм аз днес, 16 юни 2012 година:)


А това е специален поздрав за част от най-прекрасните хора на планетата Земя, който направиха 37-мия ми рожден ден пъстър, цветен, незабравим, истински:))) 

Които ми показаха, че каквито и хора да срещаш по пътя си, каквото и да се случи и да ти говорят, ИСТИНСКИТЕ ПРИЯТЕЛИ са с теб в добро и лошо, и ТЕ ХАРЕСВАТ И ОБИЧАТ точно такава, каквато си всъщност - с всичките ти хубави качества и недостатъци, като на всеки нормален човек:))

Благодаря ви, прекрасни хора, бъдете винаги щастливи, и надявам се, винаги наоколо, за да споделяме щастието си заедно:))) 
http://www.youtube.com/watch?v=INxKHRQ_51k



И една специална, нова-новеничка магия за любов със скъпата ми, обичана Вили и "специалните, този път точни свещи от любимата ми, романтична Будапеща":)) 


Да бъде!!!




петък, 11 май 2012 г.

Човекът, който не вярваше в любовта

Този път нямам какво да добавя към прекрасния пост на Камелия......толкова добре е казано и е толкова по моята тема от последните дни, че направо го цитирам:)))

Просто му се насладете:) Приятно четене:)


Категория: Уроците на любовта

Това е една малко дълга история от книгата на Дон Мигел Руис „Умението да обичаш“, но ако я прочетете до края, ще разберете най-важното, което трябва да се знае за любовта…поне според мен:) То съответства изцяло на моя личен и професионален опит, в синхрон е с всички други писания, които съм изчела досега за любовта и това, което ни пречи да сме щастливи във взаимоотношенията си. В тази история “поуката“ е съвсем накрая – където Дон Мигел задава въпроса „Кой сгреши?“ Но, за да стане ясен въпросът – прочетете, първо, какво се е случило:) Приятно четене!

„Искам да ви разкажа една много стара история за човека, който не вярваше в любовта. Това беше един обикновен човек като вас и мен, но това което го правеше специален беше неговото мислене. Той смяташе, че любовта не съществува. Разбира се, той притежаваше голям опит в търсенето на любовта, и беше наблюдавал хората около него. Голяма част от живота беше прекарал в търсене на любовта, само за да открие, че тя не съществува.

Където и да отидеше този човек, беше свикнал да казва на хората, че любовта не е нищо друго, освен изобретение на поетите, изобретение на религиите, за да манипулират слабото човешко съзнание, за да имат контрол над хората, за да ги накарат да вярват. Той казваше, че любовта не е реална, и ето защо няма човек, който би могъл да открие любовта, дори когато я търси.

Този човек беше високо интелигентен и много убедителен. Беше прочел много книги, беше завършил най-добрите университети и беше станал уважаван учен. Можеше да застане на всяко обществено място, пред всякакви хора и логиката му беше много здрава. Той казваше, че любовта е просто като дрогата. Може да те издигне много високо, но създава и силна необходимост. Може да силно да се пристрастиш към любовта, но какво става ако не получиш своята дневна доза любов. Просто както и при дрогата, ти се нуждаеш от твоята всекидневна доза.

Той обичаше да казва, че повечето любовни взаимоотношения са като взаимоотношенията между наркомана и доставчика на дрога. Този, който има по-голяма нужда, е като наркомана, а този, който има по-малка нужда, е като доставчика. Този, който има по-малка нужда, той контролира взаимоотношенията. Можете да видите тази движеща сила съвсем ясно, защото обикновено във всяка връзка единият обича повече, а другият обича по-малко и се възползва от този, който дава сърцето си. Можете да видите начина, по който те взаимно се манипулират, техните действия и реакции, и ще откриете, че те са точно като доставчика и наркомана.

Зависимият, този, който има по-голяма нужда, живее в постоянен страх, че може би няма да получи следващата доза любов или дрога. Зависимият казва: “Какво ще правя, ако тя ме напусне?” Този страх предизвиква у него силно чувство за собственост: “Това е мое!” Зависимият става ревнив и изискващ заради страха да не би да не получи следващата доза. Доставчикът може да контролира и манипулира този, който се нуждае от дрогата, давайки му по-големи дози, по-малки дози или като изобщо не му дава никакви дози. Този, който има по-голяма нужда, напълно се предава и ще направи всичко каквото може, за да не бъде изоставен.

Човекът продължаваше да обяснява на всеки защо любовта не съществува. “Това, което хората наричат любов, не е нищо друго освен взаимоотношения на страх, базирани върху контрола. Къде е уважението? Къде е любовта, която претендират, че имат? Няма любов. Младоженците при представянето им пред Бог, пред техните семейства и приятели дават много обещания един на друг – да живеят заедно завинаги, да се обичат и почитат едни друг и обещават, и обещават. Забавното е, че те наистина вярват в тези обещания. Но след брака, една седмица по-късно, един месец по-късно, няколко месеца по-късно – можете да видите, че никое от тези обещания не е удържано.

Това, което виждате, е война за контрол – да се определи кой кого ще манипулира. Кой ще бъде доставчикът и кой ще бъде пристрастеният. Ще видите, че няколко месеца по-късно, уважението, за което са се заклели, че ще изпитват един към друг е изчезнало. Можете да видите негодуванието, емоционалната отрова, как се нараняват един друг. Малко по малко негодуванието расте и те не разбират кога любовта свършва. Остават заедно, защото се страхуват да бъдат сами, страхуват се от мнението и обвиненията на другите. Страхуват се също от собствените си обвинения и мнения. Но къде е любовта?”

Този човек претендираше, че е виждал много стари двойки, които са живели заедно 30, 40, 50 години заедно и са горди, че са живели толкова дълги години заедно. Но когато говорят за взаимоотношенията помежду си, казват: “Ние съхранихме брака”. Това означава, че единият се е предал на другия. В даден момент тя се е предала и е решила да устои на страданието. Този с по-силна воля и по-малка необходимост е спечелил войната, но къде е този пламък, наречен любов? Те се отнасят един към друг като към притежания. “Той е мой. Тя е моя.”

Човекът продължаваше да говори за всички причини, поради които смята, че любовта не съществува и казваше на другите: “Минал съм вече през това. Никога повече няма да позволя на никой да манипулира съзнанието ми и да контролира живота ми в името на любовта.” Неговите аргументи бяха доста логични, и той убеди много хора с думите си. Любовта не съществува.

После един ден човекът си вървеше в парка и тук на една пейка седеше красива жена, която плачеше. Когато я видя да плаче, го загложди любопитството. Седна до нея и я попита дали може да й помогне. Попита я защо плаче. Можете да си представите каква беше неговата изненада, когато разбра, че тя плаче, защото любовта не съществува. Той каза: “Това е изумително – жена, която вярва, че любовта не съществува!” Разбира се, той искаше да разбере повече за нея.

“Защо казвате, че любовта не съществува?”, попита той.

“Ами, дълга история”, отговори тя. “Омъжих се, когато бях много млада, с цялата си любов, с всички илюзии, изпълнена с надежда, че ще споделя живота си с този мъж. Заклехме се един на друг в лоялност, уважение и почит и създадохме семейство. Но скоро всичко се промени. Аз бях преданата съпруга, която се грижеше за децата и за дома. Съпругът ми продължи да развива своята кариера. Неговият успех и имидж извън дома бяха по-важни за него отколкото семейството. Той загуби уважението си към мен и аз към него. Наранявахме се един друг и в един момент аз открих, че нито той ме обича, нито аз него. Но децата се нуждаеха от баща и това беше моето извинение да остана с него и да го поддържам. Сега децата пораснаха и ни напуснаха. Нямам повече извинения да стоя с него. Няма уважение, няма доброта. Знам, че и да открия някой друг, ще бъде същото, защото любовта не съществува. Няма смисъл да се оглеждам за нещо, което не съществува. Ето защо плача.”

Разбирайки я много добре, той я прегърна и каза: “Права сте, любовта не съществува. Ние търсим любов, отваряме сърцата си и ставаме уязвими, само за да открием егоизъм. Това ни наранява, дори да не смятаме, че ще бъдем наранени. Няма значение колко взаимоотношения сме имали, винаги се случва едно и също. Защо тогава да търсим любовта?”

Те толкова си приличаха и станаха най-добрите приятели. Беше чудесна връзка. Уважаваха се взаимно и не се упрекваха. С всяка стъпка, която правеха заедно, бяха щастливи. Нямаше завист и ревност, нямаше контрол, нямаше притежание. Взаимоотношенията продължаваха да се развиват. Обичаха да са заедно, защото много се забавляваха. Когато не бяха заедно си липсваха.

Един ден мъжът беше извън града, когато му хрумна странна идея. Той си помисли: “Хм, може би това, което усещам към нея е любов. Но то е толкова различно от това, което съм изпитвал досега. Не е това, което поетите казват, не е това, което религията казва, защото аз не съм отговорен за нея. Аз не искам нищо от нея. Не се нуждая от това, тя да се грижи за мен. Нямам нужда да я обвинявам за моите трудности и да й предавам своите драми. Най-добре се чувстваме, когато сме заедно, забавно ни е. Уважавам начина, по който тя мисли и чувства. Тя не ме безпокои, не ми досажда изобщо. Аз не изпитвам ревност, когато тя е с други хора. Не изпитвам завист към успехите й. Може би любовта съществува, но тя не е това, което хората смятат за нея.”

Едва чакаше да се прибере вкъщи и да говори с нея, да й каже за странната си идея. Веднага след като започна да говори, тя каза: “Знам точно за какво ми говориш. Имах същото усещане от много време, но не исках да го споделям с теб, защото знаех, че не вярваш в любовта. Може би любовта съществува, но тя не е това, което мислим.” Те решиха да станат любовници и да живеят заедно и удивителното беше, че нещата не се промениха. Те все още се уважаваха, подкрепяха се един друг, а любовта растеше все повече и повече. Дори най-простите неща караха сърцата им да пеят с любов, защото те бяха толкова щастливи.

Сърцето на мъжа беше толкова изпълнено любов, че една нощ се случи велико чудо. Той гледаше звездите и откри най-красивата, а любовта му беше толкова голяма, че звездата започна да пада от небето и скоро падна в ръцете му. След това се случи второ чудо и душата му се сля със звездата. Той беше крайно щастлив и едва чакаше да отиде при жената и да сложи звездата в ръцете й, за да докаже своята любов. След като той постави звездата в ръцете й, за миг тя изпита съмнение. Любовта беше поразителна, но в този момент звездата падна от ръцете й и се счупи на милиони малки части.

Сега има един възрастен мъж, който обикаля света, който се кълне, че любовта не съществува. Има също красива възрастна жена, която седи вкъщи, чака мъжа и рони сълзи за рая, който някога имаше в ръцете си, но за един миг на съмнение, тя го изпусна. Това е историята на мъжа, който не вярваше в любовта.

Кой сгреши? Искате ли да познаете какво не беше наред. Грешката беше от страна на мъжа, защото мислеше, че може да даде на жената своето щастие. Звездата беше неговото щастие, и грешката му беше, че постави своето щастие в нейните ръце. Щастието никога не идва отвън. Той беше щастлив заради любовта, бликаща от него, тя беше щастлива заради любовта, извираща от нея. Но в момента, в който той я направи отговорна за своето щастие, тя разби звездата, защото не можеше да бъде отговорна за неговото щастие.

Няма значение колко го е обичала жената, тя никога не би могла да го направи щастлив, защото тя никога няма да разбере какво той има в съзнанието си. Тя никога не би разбрала какви са неговите очаквания, защото не познава мечтите му. Ако вземете своето щастие и го сложите в ръцете на някой друг, рано или късно той ще го разбие. Ако оставиш щастието си в ръцете на друг, той винаги може да го отнесе. Следователно щастието ви може да дойде само отвътре в резултат на любов и вие сте отговорни за своето щастие. Никога не можем да прехвърляме на друг отговорността за нашето собствено щастие, но когато отидем в църквата, първото нещо, което правим е да си разменим пръстените. Поставяме звездата си в ръцете на другия, очаквайки че той ще ни прави щастлив и ние него. Няма значение колко обичате някого, вие никога няма да бъдете това, което другият очаква от вас.

Това е грешката, която повечето от нас правят още в началото. Основаваме щастието си на другия и нещата не вървят по този начин. Правим всички тези обещания, които не можем да удържим и предварително се проваляме.“

Коментар: Тъй като това е един доста дълъг отговор от “Уроците на любовта“, нека поне коментарът да е кратък. Ако в момента чувствате, че светът се е разпаднал на безброй малки звезди, но нито една от тях не е вашата… погледнете отново към небето. И започнете приказката отначало – този път обаче, като си спомняте поуката накрая! Имало едно време един мъж и една жена…

Етикети: Дон Мигел Руис


(http://espirited.com/%d1%87%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%ba%d1%8a%d1%82-%d0%ba%d0%be%d0%b9%d1%82%d0%be-%d0%bd%d0%b5-%d0%b2%d1%8f%d1%80%d0%b2%d0%b0%d1%88%d0%b5-%d0%b2-%d0%bb%d1%8e%d0%b1%d0%be%d0%b2%d1%82%d0%b0)

вторник, 8 май 2012 г.

Най-големият страх


 
Не съм гледала данни от "научно", представително, социологическо изследване, но смело мога да кажа, че поне покрай мен (а може би, защото то си е вътре в мен, все още) най-големият страх на хората е страхът от ЛЮБОВТА....

 
Страх да обикнеш.....
Страх да бъдеш обикнат.....

Че защо път, ще кажете? Нали всички това търсим, за това се пеят песни и се правят филми...?

Ами ето защо:
  • разбърква ти се целия свят....
  • първоначално ти е много еуфорично, но после, като нагазите в "дълбоки води" и започва да ви става страшно...разкривате тайните кътчета на душата си, боли те от волни или неволни "удари" (най-вече по егото ти)...
  • ядосваш се, тъжен си, казваш си: "Край, не мога повече с този човек!", а в следващия момент: "Да, ама искам да съм с него, липсва ми, дава ми важни за мен неща!"....
  • Страдаш, прощаваш, след време си казваш: "Че затова ли толкова страдах?"...
А най-страшното от всичко е, че в един момент може и да спрат да те обичат....или поне по начина, по който ти ОЧАКВАШ и смяташ, че ЗАСЛУЖАВАШ!

 
А като спрат да те обичат, го усещаш като ОТХВЪРЛЯНЕ на цялото ти същество, което толкова старателно и с любов отглеждаш и градиш години наред:(

 

 
Ето това е големият проблем, джанъм!
  • Не че другият е рещил да поеме по нов път!
  • Не че вижда развитието си без теб като съ-пътешественик в прекрасното приключение, наречено ЖИВОТ!
  • Даже може и ти да виждаш себе си без него наоколо (друг е въпросът дали си го признаваш или не, и кой първи е решил да каже очевидната истина за отчуждението и липсата на предишния интерес и еуфория между двамата)...
  • Със сигурност и двамата ще срещнете други заслужаващи си внимание хора и водещи ви до следващото, по-високо ниво на личностното ви развитие....
Гледам днес снимките на един мъж, в който бях безкрайно влюбена преди няколко години - в брилянтния му ум, мъжкарското му излъчване, упоритостта, креативността, общата ни страст към музиката и пътешествията....с две думи, във всичко!

 
Е, не се получи тогава между нас - аз се смятах за недостатъчно интересна, красива, ефектна като за него....с толкова много пърхащи девойки наоколо:( не че нямаше сексуална тръпка и интелектуално предизвикателство между нас. Имаше. И беше споделена, и даже подплатена с няколко опита за любовна среща и безброй смс-и:)

 
И все пак не стана нищо. Тогава се обвинявах (любим мой навик), че АЗ съм виновна - нямам достатъчно самочувствие, добър подход, търпение и т.н.....

 
Сега обаче, години по-късно, когато гледам безбройните му албуми от къде ли не, с какви ли не хора и виждам, че продължава да е също толкова умен, находчив, упорит, готин, свеж....и също толкова САМ, прозрях, че както винаги, причината да не се получи е била и у двамата!

 
И то не в нещо друго, а в СТРАХА и на двамата от ЛЮБОВТА!

 
От разкриването по-надълбоко, от ежедневната, споделена, емоционална връзка, от съобразяването с другия, от това дали, въпреки че сме толкова "интелигентни, емоционални, готини", нещата ще се получат и ще да дълготрайни....

 
И докато човек премисля всички "за" и "против" дали да влага емоции и сили в по-дълбока връзка или да си кара на старите, познати весели, краткотрайни и незадълбочаващи се контакти....изпуска да види какви красоти се крият отвъд бариерата на страха....

 

 
че там ни очаква прекрасна поляна с красиви, полски, свободолюбиви цветя, готови да споделят нежната си красота с теб....без да искат нищо в замяна, освен да им се любуваш с пълна душа....

 
Да, и те като любимите ми, майски макове са крехки и нетрайни, но дори и когато времето за "красене" на земята им свърши, на тяхно място идва зелена трева, а после - прекрасни, жълти листа от дърветата, след това пухкав, бял сняг и отново срамежливи кокичета...

 
Само да устискаш да изчакаш да видиш какво ще стане по-натам....със същия човек, със същата и все пак вечно обновяваща се любов, със същия АЗ, който сте в момента и толкова различен от онзи, който ще бъдете след години....

 
Толкова прекрасно нещо е ЛЮБОВТА! Дори, когато е страшна на пръв поглед! Дори, когато ни трябват няколко засилки, за да прескочим бариерата на страха от нея.....

 
И най-вече, след години, след хиляди думи и преживяни заедно общи неща....ето тогава си струва да кажеш: "Наистина живях и обичах пълноценно, всеки мой ден!".....

 
Дай Боже да дойде този ден да мога да кажа това с чисто сърце:)))