Не знам за вас, но когато като малки ходехме на гости, където имаше непознати деца, обикновено се случваше следното: съвсем в началото всички деца се гледахме изпод вежди, леко накриво, после като ни зарежеха сами в другата стая, щем нещем започвахме да си играем и да се опитваме да си общуваме....докато накрая, точно преди родителите да ни извикат да си ходим, ставаше най-интересно...и обикновено си тръгвахме с рев:)
В момента се чувствам почти по същия начин....уж си тръгвам по собствено желание, уж отдавна го знам и знам, че е по-добре за мен, а тази последна седмица ми става все по-тъжно и тъжно.
Като че ли и проблемите не изглеждат толкова заплетени, а и хората са все по-мили, ходим на обяд, смеем се...изобщо май човек винаги си остава едно голямо дете! Или поне аз:)
Надявам се да си взема поука и все повече да се радвам на всеки нов човек и всеки изживян миг в моя живот, преди да дойде време за раздяла:)
Радвам се, че въпреки всичко винаги съм късметлийка с хората, които срещам по пътя си и с нещата, които ми се случват:)
Дано винаги да е така!
