Днес искам да ви разкажа една забавно-странна история, част от прекрасните "съвпадъци", които ми се случват напоследък и които ми показват, че съм на съвсем прав път:)))
Преди години бях влюбена в едно момче, на което докато се натуткам да покажа и кажа, че ми харесва, и той, подобно на доста други след него, внезапно изчезна от живота ми:)))
А тогава, знаете, нямаше нито мобилни телефони, нито Интернет или Гугъл....и на моите крехки, тийнейджърски, неизказани чувства просто им се наложи да се разтворят в лятната софийска жега, да заспят някъде дълбоко в сърцето ми - там, в онова най-долно чекмедже, в което складирам прекрасните си, любовни спомени (уф, ако продължавам така да ги трупам, с тази скорост, няма да има място в най-скоро време там, ще трябва да отварям ново чекмедже и нов класьор)....:)))
Та, остана си там спомена за това интелигентно, ведро, талантливо, чувствително момче (ей, ама как все такива ги намирам, бе, много съм горда с изборите си на мъже досега, ще знаете, един няма кофти човек:)))....
След него ми се случиха доста случки на любовния фронт и продължават да ми се случват, а той ми е като светъл, хубав, тийнейджърски спомен:)
И така до днес, когато се събудих сутринта след един весел сън с него и реших да потърся в чичко Гугъл какво е станало с него през изминалите 20 години:) И нали чичко Гугъл знае всичко, разбрах всичко важно, което ме интересуваше - той си е все същият прекрасен, усмихнат и топъл човек, мил, нежен и внимателен, талантлив и обичлив, какъвто го помня....вече щастливо женен, с прекрасно семейство. Такова, каквото и аз ще имам съвсем скоро:)))
Сега, като го видях, още повече се зарадвах на добрия си вкус за мъже. Викам си: "Щом на 17, толкова неориентирана и изпълнена със страхове и съмнения, си оценила такъв мъж (а и той теб), значи представи си какъв ще си избереш за постоянен житейски спътник на 37 години:)"
Просто ПРЕКРАСЕН:)
Но най-прекрасното и забавното в цялата история е, че покрай неговото търсене, открих сайта на една много интересна жена-психотерапевт, и по-специално, този пост:) Който съвпадна прекрасно с настроението ми в последните дни и другото прозрение от тази сутрин, че "достатъчно детски книжки за принцеси съм изчела, време е за РЕАЛИСТИЧНИ приказки със щастлив край за големи":)))
Благодаря задочно на Ирина, която не познавам лично и се надявам да е също толкова щастлива с изборите, които прави в живота си, колкото съм и аз в момента:))
Малък цитат, другото сами ще си го прочетете:
"Други, обаче, си спомнят приказките и пътят на вълшебните герои. Как се излиза от беда? Ами, като начало, май трябва да приемем, че се е случила. Ситуацията е такава каквато е. Изгубили сме нещо, навярно, а може би никога не го е имало, може би е било илюзия.
Имаме нужда от време, всяка загуба изисква период на траур.
И тогава постепенно откриваме, или по-скоро си припомняме, че всеки край е едновременно и начало. Оглеждаме се, ослушваме се, опипваме обстановката и започваме да осъзнаваме новородената реалност. Нямаме вълшебна пръчица, но имаме сетива, които ни служат за радари и могат да ни ориентират, нямаме вълшебно килимче, но имаме собствените си крака, които могат да ни отведат в посоката, която изберем, няма горски духчета, да ни упътят, но имаме интуиция, на която можем да се доверим, няма кой да ни носи на ръце, но можем да протегнем нашите ръце към някого за помощ или ласка, …
Правим малки крачки – плахи и неуверени в началото, но все пак се движим. Прохождаме отново, този път сами – без проходилки и родителска опора."
http://irinakiriakova.alle.bg/%D0%B0%D0%BA%D1%82%D1%83%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%BE/
Няма коментари:
Публикуване на коментар