Най-големият страх

 

Не съм гледала данни от "научно", представително, социологическо изследване, но смело мога да кажа, че поне покрай мен (а може би, защото то си е вътре в мен, все още) най-големият страх на хората е страхът от ЛЮБОВТА....

 

Страх да обикнеш.....

Страх да бъдеш обикнат.....

Че защо път, ще кажете? Нали всички това търсим, за това се пеят песни и се правят филми...?

Ами ето защо:

• разбърква ти се целия свят....
• първоначално ти е много еуфорично, но после, като нагазите в "дълбоки води" и започва да ви става страшно...разкривате тайните кътчета на душата си, боли те от волни или неволни "удари" (най-вече по егото ти)...
• ядосваш се, тъжен си, казваш си: "Край, не мога повече с този човек!", а в следващия момент: "Да, ама искам да съм с него, липсва ми, дава ми важни за мен неща!"....
• Страдаш, прощаваш, след време си казваш: "Че затова ли толкова страдах?"...

А най-страшното от всичко е, че в един момент може и да спрат да те обичат....или поне по начина, по който ти ОЧАКВАШ и смяташ, че ЗАСЛУЖАВАШ!

 

А като спрат да те обичат, го усещаш като ОТХВЪРЛЯНЕ на цялото ти същество, което толкова старателно и с любов отглеждаш и градиш години наред:(

 

 

Ето това е големият проблем, джанъм!

• Не че другият е рещил да поеме по нов път!
• Не че вижда развитието си без теб като съ-пътешественик в прекрасното приключение, наречено ЖИВОТ!
• Даже може и ти да виждаш себе си без него наоколо (друг е въпросът дали си го признаваш или не, и кой първи е решил да каже очевидната истина за отчуждението и липсата на предишния интерес и еуфория между двамата)...
• Със сигурност и двамата ще срещнете други заслужаващи си внимание хора и водещи ви до следващото, по-високо ниво на личностното ви развитие....

Гледам днес снимките на един мъж, в който бях безкрайно влюбена преди няколко години - в брилянтния му ум, мъжкарското му излъчване, упоритостта, креативността, общата ни страст към музиката и пътешествията....с две думи, във всичко!

 

Е, не се получи тогава между нас - аз се смятах за недостатъчно интересна, красива, ефектна като за него....с толкова много пърхащи девойки наоколо:( не че нямаше сексуална тръпка и интелектуално предизвикателство между нас. Имаше. И беше споделена, и даже подплатена с няколко опита за любовна среща и безброй смс-и:)

 

И все пак не стана нищо. Тогава се обвинявах (любим мой навик), че АЗ съм виновна - нямам достатъчно самочувствие, добър подход, търпение и т.н.....

 

Сега обаче, години по-късно, когато гледам безбройните му албуми от къде ли не, с какви ли не хора и виждам, че продължава да е също толкова умен, находчив, упорит, готин, свеж....и също толкова САМ, прозрях, че както винаги, причината да не се получи е била и у двамата!

 

И то не в нещо друго, а в СТРАХА и на двамата от ЛЮБОВТА!

 

От разкриването по-надълбоко, от ежедневната, споделена, емоционална връзка, от съобразяването с другия, от това дали, въпреки че сме толкова "интелигентни, емоционални, готини", нещата ще се получат и ще да дълготрайни....

 

И докато човек премисля всички "за" и "против" дали да влага емоции и сили в по-дълбока връзка или да си кара на старите, познати весели, краткотрайни и незадълбочаващи се контакти....изпуска да види какви красоти се крият отвъд бариерата на страха....

 

 

че там ни очаква прекрасна поляна с красиви, полски, свободолюбиви цветя, готови да споделят нежната си красота с теб....без да искат нищо в замяна, освен да им се любуваш с пълна душа....

 

Да, и те като любимите ми, майски макове са крехки и нетрайни, но дори и когато времето за "красене" на земята им свърши, на тяхно място идва зелена трева, а после - прекрасни, жълти листа от дърветата, след това пухкав, бял сняг и отново срамежливи кокичета...

 

Само да устискаш да изчакаш да видиш какво ще стане по-натам....със същия човек, със същата и все пак вечно обновяваща се любов, със същия АЗ, който сте в момента и толкова различен от онзи, който ще бъдете след години....

 

Толкова прекрасно нещо е ЛЮБОВТА! Дори, когато е страшна на пръв поглед! Дори, когато ни трябват няколко засилки, за да прескочим бариерата на страха от нея.....

 

И най-вече, след години, след хиляди думи и преживяни заедно общи неща....ето тогава си струва да кажеш: "Наистина живях и обичах пълноценно, всеки мой ден!".....

 

Дай Боже да дойде този ден да мога да кажа това с чисто сърце:)))