За музиката, сутрешното кафе &

споделените емоции в живота

Тези дни ми е едно такова.....смотано, ей така, по женски, по чисто човешки, както и да го наричаме, такова е, знаете как е!

Навън вече дойде дългоочакваната пролет, всички сме живи  и здрави, имаме работа, виждаме се с приятели, забавляваме се, изобщо всичко си е както трябва да си бъде и както съм го искала да бъде....

А аз дори имам планирано пътуване с любим човек - и двете чакани толкова дълго време.....и въпреки това не се чувствам щастлива....пълна съм със страхове и съмнения, чуденки кое как и защо ще бъде, дали да не го откажа, да се видя с други хора, просто приятели, да си остана вкъщи, на работа.

Луда работа......Глупави въпроси, ще кажете, пък и може да не кажете, знам ли:) Май само аз си го водя този диалог в собствената си, объркана глава:(

Все търся, търся, намирам, пак търся и уж, когато всичко изглежда прекрасно и точно такова, каквото съм го търсила.....пак не съм удовлетворена и не чувствам онази радост и еуфория, която си представям, че трябва да чувствам в такъв момент.

Напоследък се чудя кое е сбъркано в "матрицата ми в главата"  - очакването, че когато намерим това, което ВЧЕРА сме търсили, ТО (или ТОЙ) ще е ТОЧНО това, от което имаме нужда ДНЕС.....или фалшивото, по холивудски повърхностно очакване, че да си щастлив означава да изпитваш САМО радост и детски ентусиазъм....без никакви съмнения, без колебания, без страхове от най-различен вид.

Като се замислиш май проблемът е и в двете - тъй като, волно или неволно, ние непрекъснато се развиваме и променяме, понякога без дори да разберем, нещата, които днес смятаме за важни, интересни, вълнуващи, утре може вече да ни изглеждат незряли, банални, глуповати.....т.е. дори и дълго време да сме мечтали за тях, в момента, в който дойдат в живота ни, вече да нямаме потребност от тях... 

Е, нищо страшно, но просто трябва "да се погледнем честно в очи" и да си признаем, че това вече не сме НИЕ:) Пък и да се зарадваме, защо не, че въпреки всичко сме успели да сбъднем една наша мечта, което само по себе си пак си е постижение:)))

Второто погрешно очакване също май е време да го преработя в главата си - че кой е казал, че ЩАСТИЕТО не е плашещо.....в крайна сметка, както казва един приятел "толкова е удобно и безопасно да си стоиш под юрганчето на старите представи, ситуации и хора", че за какво ти е да се "поставяш" в нови и опасни ситуации, пък били те и щастливи....

Лошото е, че подведени от потока на живота и интересните хора, и случки, които ни завихрят, се сещаме да се "стреснем" и "страхуваме" едва, когато ново е нахлуло вече в живота ни.

Или поне аз съм така! Искам, искам, като малко дете и като го получа, често не зная какво да правя с него и започвам да се притеснявам, че "това не съм съвсем аз, аз бях друга, не мога да се справя с тези неща и т.н."

Казах ви, този пост е за "глупавите емоции". Глупави, глупави, ама истински и тормозещи ни тук и сега.....поне докато не успеем да се справим с тях и не решим кое ни е по-важно:

"да запазим старото си, вече овехтяло аз"

или

"да последваме потока на живота и да се слеем с него, позвалявайки си да се превърнем в нещо ново и по-всяка вероятност, по-хубаво от преди"

А защо се казва "за музиката, сутрешното кафе и споделените емоции в живота"....ами просто, защото независимо накъде ще ме завее животът, с кого ще го споделям и каква ще бъда, тези три неща знам, че ще присъстват в него и ако ще имам мъж до себе си, ще мога да ги споделям с него без притеснения и бариери.....защото това е истинската Ани.