Не претендирам да имам талант, но се радвам, че имам такива приятели, които ме вдъхновяват да надскачам себе си и да си вярвам, дори в моментите, в които всичко изглежда твърде трудно и никой друг не вярва, че нещата могат да се обърнат към по-добро!Това, което ме вдъхнови тази вечер са 3 неща, не по реда на изписването им, а едновременно, като част от късметлийския поток на живота ми:) Защото вие вече знаете, че аз често се съмнявам в себе си, но не и в късмета да имам най-прекрасните хора около себе си!
И така, първото нещо е един невероятен четвъртък, прекрасен слънчев октомврийски ден. От онези, за които си струва 345 дена в годината да ходиш на работа в някакъв полу-тъмен офис. Денят не се поддава на описание, ще спомена само ключовите моменти в него - "сутрешно кафе" до 13ч., разглеждане на много специални снимки, разходка из слънчева София, изпъстрена с много разговори за бъдещи проекти и мечти, пресен холандски хляб и магически ирландски пръстен на сред центъра на София....
Предполагам, че нищо не се разбира от това описание, но приемете, че това беше един от най-хубавите ми дни тази година:)
Почти като един друг ден, който все още ме кара да се усмихвам прекалено широко....
Третият повод е малко тъжен обаче - смъртта на онзи пловдивски художник, за чиято пословична любов с жена му бях писала преди време. Смъртта винаги е ужасна и винаги ужасно лична, но не за нея искам да пиша сега. А си мисля и че нямам много право, тъй като съдбата през последните години е твърде благосклонна към мен - твърде отдавна беше времето, когато загубих едни от най-близките си хора. Дано още дълго време не изпитам подобни емоции. Защото дори и да трансформираш спомена за тях в обещание да следваш общите ви неща, болката си остава...
Именно затова това, което ме вълнува тази вечер е как трябва да казваме на хората, които харесваме и обичаме, че ни карат да се чувстваме добре, винаги, когато го усетим. Защото утре може да е късно.
Не знам за вас, но аз например, до скоро много трудно си изразявах чувствата към някого - особено пък любовните, пази Боже, да не разбере човекът, че може да си помисли нещо....Поредица от събития обаче ме убедиха, че това е пълна безсмислица. Наскоро бях на погребението на моя далечна леля, починала внезапно. Не съм виждала по-искренно тъжащ човек от съпруга й - един на вид твърде строг и суров човек. Знаете ли какви бяха последните му думи към нея: "Прости ми, знам, че често бях чепат, но ти знаеше колко много те обичах!"
Тези неща са ужасно лични и индивидуални, но аз за себе си вече знам, че ако има нещо по-хубаво от това да осъзнаеш, че някой е особено специален за теб, то това е да му го покажеш! Защото, да, ние си мислим, че другите знаят, че ги ценим, но дали наистина е така? И най-вече какво лошо има в това да им го покажем. Не, не по американски, с дежурното "Обичам те" на тръгване за работа....
А просто както и когато ни дойде, спонтанно, с жест или дума, дори не е необходимо да присъстват точно тези две думи:)
Не знам за вас, но аз съм щастлива, че има хора, които ме вдъхновяват за подобни писания! Единственото, което си пожелавам за в бъдеще, е да бъде винаги така! Всичко друго се оправя и подрежда:) 
