Към края на настоящата година „демокрацията” в България ще навърши 21 години – възраст, официално призната по света за достигане на пълнолетие. Възраст, на което от човек се очаква да е достатъчно осъзнал се, зрял и наясно с действията и приоритетите си.
Дали можем да смятаме, че нашата демократична държава и различните граждански инициативи притежават тези качества? Държава, в която от 21 години всеки е свободен да изразява и защитава своята гражданска позиция по най-добрия, според него, начин.
През изминалите две десетилетия станахме свидетели на скоростно формиране и на също толкова скоростно залязване на всякакви сдружения и формации – политически, етнически, екологични – всички те под знамето на свободните граждански инициативи и в името на демократичните промени в страната.
Малка част от тях просъществуваха и запазиха не само името, но и първоначалния си облик. Мнозинството просто изигра своята малка, епизодична роля на родната ни гражданска сцена и изчезна тихомълком.
Независимо от краткия им живот, усилията и постиженията на подобни инициативи, не бива да бъдат омаловажавани по никакъв начин. Всяка спечелена битка за по-справедливо и демократично общество е важна само по себе си и е добре да бъде помнена и оценявана подобаващо.
Въпросът за мен обаче, вече е друг – не дали има различни граждански инициативи и кой ги финансира, не дали те са политически обвързани или не, а какви са каузите, които те защитават и най-вече, как го правят и какъв е ефектът от тях за обществото.
Първият проблем на кратковременните гражданските инициативи, според мен, е, че те доведоха до усещането за кампанийност. Усещане за политическа или покрай-изборна активност, впечатление от типа „имаме едни пари, хайде да ги оползутворим в името на някоя добра идея”.
Много стойностни инициативи и кампании преминаха като че ли бяха специално организирани за даден момент, за дадено място, тук-и-сега, без да се търси дългосрочен ефект или да се обвързват с по-мащабни цели.
Всички те вдигат подобаващ медиен шум, но след заглъхване не неговото ехо, темата сякаш загубва давност. Създава се впечатение за изолираност, еднократност и ситуативност. Като че ли група хора се обединяват, просто за да оповестят мнението си по даден въпрос.
Липсва пространство, виртуално или реално, в което други, заинтригувани или съпричастни на идеята хора, да могат да научат повече, да дискутират въпроса или да допринесат с нещо за развитието му. Често липсва информация за резултатите и последиците от тази инициатива – долко тя е била успешна, какво още може да се направи по темата, как може да се свърже с други подобни инициативи.
Вторият проблем на българското гражданско общество, който аз, като страничен наблюдател, макар и с активна гражданска позиция, виждам, е войнствеността и радикалността на голяма част от „демократичните” граждански мероприятия.
Твърде често телевизионните репортажи за тях изглеждат като показване на „група хора с кречатала и свирки”, окупирали дадено място или блокирали движението по улиците, крещящи своите искания истерично.
Рядко можем да видим спокойно и аргументирано излагане на исканията и съображенията за дадена кампания, какъвто и да е опит за диалог със съответните държавни институции или с представители на бизнеса. Още по-рядко–информация за намирането на компромис между различните страни и успешното разрешаване на проблема.
Вероятно този ефект до голяма степен се дължи на природата на самите телевизионни репортажи и вкусът на медиите към сензации.
Каквато и да е причината обаче, се създава усещането, че да имаш гражданска позиция задължително предполага да бъдеш „радикален, шумен, непримирим”. Ако не си от „нашите”, ние които сме прави в исканията си, то тогава си от „другата страна на барикадата” – политиците, бизнеса, пасивното общество.
„Другата” гледна точка сякаш не е важна – щом ние сме решили да защитаваме справедлива според нас кауза, това е достатъчно. Губи се усещането за разрешен обществен проблем и успешно намерен компромис, или поне търсен такъв.
Не знам дали тези впечатления се дължат на техниката на правене на телевизионни репортажи или така се случват гражданските инициативи в България. Но си мисля, че все пак организаторите на въпросните инициативи имат възможност да влияят в по-голяма степен на медийния си образ и представянето им пред обществото.
Защото в случая той е важен не само за момента на излъчване на репортажа. А оказва се, и не само в национален мащаб. Като прибавим и радикалните, често разрушителни протести на иначе борещите се за мир и добри дела анти-глобалисти и активисти на организации като „Greenpeace”, понятието „граждански протест” в световен мащаб все повече започва да се превръща в синоним на „група хора, които са си намерили повод да окупират временно някакво пространство или да изразходват „справедливият си гняв”, изпочупвайки няколко магазина”.
Идеята постепенно девалвира и не е далеч времето, в което не толкава радикалните или ангажирани с някоя от каузите части от обществото ще започнат да възприемат подобни инициативи като „те срещу нас, останалите”.
Не знам дали ефектът на разделяне на „будните, ангажирани с добри дела граждани” и всички останали е това, което ще спомогне за решаване на иначе безспорно важни и заслужаващи внимание обществени проблеми. Ако организаторите на различните инициативи не търсят начин да ангажират по-широк кръг хора от „твърдите си фенове”, това едва ли би довело до солидарност и пълноценно разрешаване на тези въпроси.
За да не се случва това крайно разделение на „ние” и „те”, според мен, подходите са поне два:
1. Първо, да се създаде една обща, постоянна и активно действаща платформа, място за инициативи и дебати, която да представя възможно най-неутрално и обективно различните гледни точки в обществото.
За мен, като гражданин, но и активен участник в българския бизнес и човек с разностранни интереси, е важно, когато отворя сайта или гледам репортаж за някоя инициатива, да разбера поне няколко неща:
- в какво се състои проблемът и защо си струва да се ангажирам с него;
- какви са гледните точки на различните страни в спора;
- какви компромисни решения се предлагат или вече са намерени;
- как мога да се включа/ да подпомогна тази инициатива, ако се чувствам съпричастна;
- какви са последиците от нея/ какво е направено до момента или предстои да бъде направено.
За мен е важно да не оставам с усещането, че „някай някого прецаква”, пък било то и в името на някоя благородна кауза.
2. И второ, много важна характеристика, която бих искала да видя във вече „пълнолетните” граждански инициативи в България е тяхната принципност и устойчивост.
Искам, когато се спомене някоя инициатива, да става ясно с какво тя е подобрила живота на българското общество, или поне на някои негови групи. Интересно е за мен дали тя решава еднократен проблем или може да бъде свързана с други подобни инициативи, напр. ако е екологична, да спомогне за по-всеобхватно и устойчиво разрешаване на даден въпрос.
Бих искала репортажите не просто да показват хора, които казват „ние искаме да се направи това и това”, а да дават аргументи защо, ако това се случи, то ще е добре за обществото.
Може да звучи наивистично и утопично, но докато гражданските инициативи не се стремят да подготвят обществото, да го запознават спокойно и аргументирано с исканията си, и да го убеждават в правотата си систематично и последователно, те ще продължават да градят образа на „ние срещу всички останали”. Ще продължават да бъдат „хората, които излизат на улицата с дайретата, вдигат малко шум и заявяват: „Ние искаме...”
Много бих се радвала, ако без да губи младежкия си ентусиазъм, пълнолетното гражданско общество в България, покаже и способност да се аргументира ясно и възможно най-обективно, да защитава идеите си последователно и да търси диалога и най-добрите, компромисни решения за различните представители на обществото.
Тогава и аз с удоволствие бих била активен участник и поддръжник на различни инициативи, а не само страничен наблюдател, безмълвно подкрепящ или не идеята, но нежелаещ да се ангажира с радикални, твърде показни и шумни еднократни кампании в „търсене на справедливост”.
Надявам се през следващите години да успеем да изградим и да станем свидетели на това по-зряло, мъдро и успешно гражданско общество.
София, 16 май 2010г.
Напоследък ми се случва доста да обсъждам този въпрос с приятелки - коя какво търси от живота в момента, на какъв етап е, какъв мъж иска до себе си и какво е готова да даде в замяна:)
